Защо не уча децата да споделят

Чакай… какво? Звучи почти абсурдно, казано на глас.

Та нали идеята е да научим децата да споделят? Е, не съвсем. Това, което всъщност искаме да възпитаме, са щедрост, емпатия, умение за сътрудничество и зачитане на другите. Споделянето е само един от възможните изрази на тези качества — и то почти никога не се случва по команда.

Въпрос към възрастните

Представете си, че имате кола. Съседът идва при вас и казва: „Имаш кола. Искам я сега.“ Ще му хвърлите ли ключовете? Едва ли. По-скоро ще кажете нещо от рода на: „Не мога, трябва ми“, „Може да ти я дам утре“ или „Добре, но ми я върни до пет часа.“ И никой няма да ви нарече егоист за това.

А точно това толкова често изискваме от децата. Малчуганът си строи кротко с кубчетата; друго дете ги поиска; и някой възрастен веднага се намесва с познатото: „Трябва да ги поделиш.“ Защо? Та първото дете си играеше с тях в този момент!

Децата са хора, а не роботи, които програмираме

Точно като нас, децата имат свои вещи, проекти, идеи и лично пространство. Когато постоянно ги караме да се отказват от нещо, което правят в момента, им предаваме един доста объркващ урок: желанията на другите са по-важни от твоите права. Това не е щедрост — това е дресура и подчинение. А истинската щедрост може да съществува само когато детето има правото да каже и „не“.

Споделяне и редуване са различни неща

Повечето неща, които наричаме „споделяне“, всъщност са просто редуване — а това са две съвсем различни умения.

• Споделянето е когато по собствен избор пусна някого да ползва нещо мое. То е доброволно — мога да кажа и „да“, и „не“.
• Редуването е когато и двамата искаме едно и също нещо и се споразумяваме за система: първо единият, после другият.

Спомнете си пак за колата. Да я заемете на съседа за два часа и той да ви я върне е много по-близо до редуването, отколкото до споделянето. С децата е абсолютно същото — когато едното приключи и следващото поеме щафетата, това е редуване. И точно то е много по-реалистичното и полезно житейско умение.

Кога децата са наистина готови да споделят?

Много родители се изненадват, когато научат, че за малките деца е напълно естествено да са силно привързани към вещите си — това е стандартна фаза от развитието. Децата под три години все още изграждат самоконтрол, емпатия, способност да се поставят на мястото на другия и дори базово разбиране за собственост. Двегодишното дете отлично разбира думата „мое“. Но концепцията „ти също го искаш и аз държа на чувствата ти достатъчно, за да ти го дам“ изисква много повече време и зрялост. Истинското, доброволно споделяне започва да се развива между три и петгодишна възраст и продължава да се оформя с години — но дори тогава никое дете (и никой възрастен!) не споделя всеки път, когато му поискат.

Какво да кажем вместо това?

Вместо заученото „Подели си играчката!“, опитайте с:

• „Сега той/тя си играе с това.“
• „Когато той приключи, Яков ще изчака своя ред.“
• „Искаш ли да ѝ я дадеш, или все още си играеш?“
• „Ти решаваш кога ще си приключил.“

Тези малки фрази защитават правото на едното дете и едновременно с това зачитат желанието на другото — без да насилват никого.

Целта никога не е била просто „да делиш“

Крайната цел не е да отгледаме дете, което първосигнално раздава нещата си. Целта е дете, което зачита правата на другите, умее да пази собствените си граници, чака реда си, сътрудничи си и избира да бъде щедро, когато е готово за това. И тук идва тихата ирония: децата, които се чувстват сигурни в това, което е тяхно, с времето стават много по-щедри. Когато знаят, че никой няма да ги накара насила да отстъпят, те най-после са свободни сами да го предложат.

Методът в този момент: Пауза · Наблюдавай · Последвай · Отговори

• Пауза. Преди да се намесите автоматично с „подели си“, поемете въздух. Дърпането на една играчка рядко изисква светкавична присъда.
• Наблюдавай. Вижте какво всъщност се случва: едното дете ползва нещо, другото го иска. Това не е лошо поведение — това са две напълно нормални човешки нужди, които се засичат.
• Последвай. Водете се от нуждите и на двете деца — защитете това, което си играе в момента, и дайте думи и сигурност на чакащото дете за неговия ред.
• Отговори. Използвайте спокойния подход: „Сега той го ползва; когато приключи, идва твоят ред“ — така собствеността остава защитена, а чакането има ясна рамка.

Следващия път, когато детето ви каже „Няма да го дам!“, се сетете за вашата кола, за телефона ви или за любимия ви фотьойл. Ще ги дадете ли на секундата само защото някой ги е поискал — или ще очаквате правото ви да бъде зачетено? Може би и децата заслужават същото уважение.

Нови сте тук? Безплатната карта „Пауза · Наблюдавай · Последвай · Отговори“ е чудесно място да започнете.