Четвърта глава

Името на сградата

Горещият юлски въздух в сервиза имаше вкус на ръжда, старо масло и сладкия, почти отблъскващ парфюм на липите, разцъфнали точно отвън, до телената ограда. За Матео тази миризма беше хронологията на целия му живот. Когато липите цъфнеха, това означаваше, че вратите на сервиза остават вдигнати цял ден и пускат жегата на долината да се смеси с тежката смрад на грес и острия дъх на спирачен спрей.

Беше миризмата на лятната ваканция на дванайсет години, когато метеше металните стружки от бетона. Беше миризмата на двайсет и четвъртата му година, когато се беше върнал от професионалното училище в Сакраменто, стиснал диплома, от която баща му смяташе, че няма нужда, само за да погледне хаотичните тефтери на сервиза и да осъзнае, че са на месеци от фалит.

Сега, на трийсет и две, със собствена жена и две малки момчета, миризмата на липите му напомняше не толкова за миналото, колкото за нещо затворено, неподвижно.

Едуардо беше надвесен над отворения капак на един Silverado от ’98-а, ръцете му — едри, мазолести и с трайно зацапани с черна грес нокти — опрени на носача на радиатора. Не вдигна поглед, когато Матео се приближи, макар да знаеше стъпките на сина си наизуст.

— Алтернаторът на камиона на Милър е готов — каза Едуардо с дрезгав, ръмжащ глас. — Обади се на доставчика. Кажи им, че ако частта не е тук до три, отиваме при конкуренцията.

Беше горда реплика. Кралска реплика. И преди десет години щеше да е блъф.