Втора глава

Малки лични уговорки

Беше мека юлска вечер, към шест, и Павел беше в градината със старата тениска, пазена точно за това — грижеше се за мушката. Пет цвята, негова собствена подредба: червено, оранжево, бяло, най-бледото възможно розово и едно толкова тъмно, че бе почти черно. Беше ги засадил в този ред нарочно, преди години. Никой никога не го бе забелязал и той отдавна бе престанал да чака някой да го направи. Липата на улицата отново твореше онова си вечерно чудо — спускаше сладост, мека и разливаща се като длан, положена върху тила ти. Ухание, което пристъпва към теб бавно, сякаш не е сигурно дали му е позволено.

Беше отсъствал два дни — Пловдив, срещи, хотелска стая, вечеря сам с телефон, обърнат с екрана надолу върху масата. Преди да замине, беше помолил майка си да полива растенията. Тя беше кимнала така, както кимаше на делничните неща — вече отнесена някъде другаде.

Той приклекна до първата саксия и притисна два пръста в пръстта. Влажна. Отвън влажна — подгизнала, от онзи напоен до краен предел вид, който се отцежда с дни.

Първата му мисъл беше: направила го е нарочно.

Знаеше, че мисълта е недостойна, още докато се раждаше. Винаги беше. И това знание никога не я спираше — само го засрамваше половин секунда по-късно, което си беше неговата собствена, позната уговорка със самия себе си. Тя не го беше направила нарочно. Беше поляла веднъж, после се беше усъмнила в себе си, после беше поляла отново, и отново — проверяваше и препроверяваше, както правеше с всичко, добавяше още, защото не можеше да понесе възможността да е дала твърде малко. Това беше целият ѝ живот в една саксия. Тя така и не научи разликата между това да обичаш и това да обичаш до пълно заличаване.

Мушката щяха да оцелеят. Бяха по-издръжливи, отколкото изглеждаха.