Първа глава

Нуждата да бъдеш нужен

Стоян, на четирийсет и една, седеше на кухненската маса до четиринайсетгодишната си дъщеря. Прозорецът зад него беше отворен, а липата отвън пускаше сладкия си дъх в стаята така, както правеше всеки юни — независимо дали някой го усещаше. Бяха се прибрали за кратката обедна почивка. Майка му седеше тихо в ъгъла и плетеше нов пуловер за Ана — ръцете ѝ се движеха бавно, доволни, че любимите ѝ хора са тук. Беше им сготвила пълнени червени чушки — ястието, което винаги ги събираше.

В стаята беше толкова тихо, че се чуваха откъслеци от разговор в предния двор — съседка, която викаше дете, скърцането на портата. Стоян седеше с празно изражение. Ядеше, но не беше на масата. Ана, потънала в своя свят, се беше навела над тетрадката и рисуваше нещо, което само тя виждаше, похапвайки тихо до него. Баба ѝ ги попита два пъти какво искат за вечеря, преди някой да усети, че е проговорила. В съседната стая дядото дремеше. Майката и сестрата на Ана бяха на лекар; щяха да се приберат по-късно, само за да открият, че напълно са пропуснали Ана и Стоян.

Беше пет и петнайсет, когато входната врата се отвори. Стоян се беше прибрал.

Катя го посрещна с въодушевление — имаше новина. От четири години бяха в списъка на чакащите за апартамент в най-новия комплекс и днес най-после им бяха предложили един. Деветдесет квадратни метра. Първи етаж.

Стоян я помоли да му даде няколко минути да се преоблече. Отиде в другата стая и седна на ръба на леглото.

Не посегна към чиста риза. През стената чуваше как Катя се движи из кухнята — онова нейно особено подрънкване, което се появяваше, когато беше развълнувана и се мъчеше да го прикрие: вратичка на шкаф, тенджера, оставена малко по-силно, отколкото трябва. Деветдесет квадратни метра. Първи етаж. Четири години чакане — и ето, точно сега, когато той тайно се беше надявал комплексът да заседне още една зима, както винаги ставаше със строежите.